Сейла Бенхабиб за правата на мигранти: етика на гостоприемството при суверенни граници

Въведение: предизвикателството на миграцията към съвременната демокрация

Сейла Бенхабиб (родена 1950) е един от водещите съвременни политически философи, професор в Йелския университет, чиито работи са на кръстопът на критическата теория, феминизма и теорията на демокрацията. Концепцията й за правата на мигрантите представлява дълбок етичен и политически отговор на един от ключовите парадокси на глобализирания свят: съществуването на универзални права на човека в условията на партикулярен суверенитет на националните държави, чиито граници остават основен инструмент за изключение.

Критика на «методологическия национализъм» и правото на гостоприемство

Бенхабиб започва с критика на укоренения в социалните науки «методологическия национализъм» — предположението, че националното държавно и неговите граници са естествена и неизменна рамка за анализ на обществото, правото и политиката. Този подход разглежда мигрантите като «проблема» или изключение от нормата. В αντίположение на него Бенхабиб, след Имануил Кант, реабилитира концепцията «правото на гостоприемство» (the right to hospitality).

Въпреки това тя трансформира кантовската идея (която беше ограничена и времева) в по-силен принцип. За Бенхабиб правото на гостоприемство е не просто морален дълг, а emerging human right (формиращо се право на човека), което трябва да получи юридическо признание. Това право включва:

Правото на обращение (просьбата за влизане и убежище не може да бъде срещната с враждебност).

Правото на условно членство за тези, които пребивават на територията на държавата дълго време.

Пример: Ситуацията с «дете-призраци» (dreamers) в САЩ — нелегални мигранти, доведени от родителите си в детството. Въпреки че те са напълно интегрирани в американското общество (език, култура, образование), те лишени от легален статус. Бенхабиб твърди, че тяхното дълго присъствие и социални връзки създават морално право на регуларизация на статуса, което демократическото държава не може да игнорира.

«Парадоксът на демократичната легитимност» и итеративният универзализъм

Ключовата концепция на Бенхабиб е «парадоксът на демократичната легитимност». Той състои в това: демокрацията получава легитимност от волята на demos (народа), но границите на този demos — кой влиза в «народа» и има право на глас — винаги са били установени пред демократичното волеизявление, често чрез насилие, изключение и историческа случайност. Следователно, демократичният суверенитет исторически се основава на недемократичен акт на определяне на своите членове.

За да се разреши този парадокс, Бенхабиб предлага принцип на «итеративния универзализъм». Универзалните права на човека (правото на свобода, равенство, участие) не са готови догми, а дискурсивен процес. Каждо ново притезание на група (например, на мигрантите) на права迫使ва обществото да итерира — да преосмисля и да преопределя — границите на своя универзализъм. Демократичният диалог трябва да бъде отворен за преразглеждане на тези, които участват в него.

Конкретно приложение: Дискусии за предоставянето на избирателни права на местните избори на постоянни резиденти-неграждани (както се практикува в някои страни от ЕС и някои общини). Бенхабиб вижда в това пример на итерация: признание, че тези, които на постоянна основа се подчиняват на законите и внасят принос в живота на общността, имат морално право на политическо участие в решаването на съдбата на тази общност.

Концепцията «права на правата» и транснационалните граждански пространства

Бенхабиб въвежда ключовото понятие «права на правата» (the right to have rights), заимствано от Хана Аренд. В съвременния свят, където правата са свързани с гражданството, да бъдеш лишен от гражданство означава да бъдеш лишен от самата възможност да имаш каквито и да е права. Мигрантите, особено нелегалните, се оказват в тази «право-лишена» зона.

Изходът, според Бенхабиб, е развитието на «транснационалните граждански пространства» и «постнационалното членство». Това са пространства, където правата на индивида изтичат не само от статуса му като гражданин на конкретна държава, но и от:

Факта на пребиваване на територията (правата на резидентите).

Участие в транснационални мрежи (диаспори, правозащитни НПО, професионални организации).

Международно и наднационално право (Женевската конвенция за бежанците, Европейската конвенция за правата на човека).

Пример от практика: Дейността на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Съдът многократно е издавал решения, задължаващи държавите-членки на Съвета на Европа (например, в делата Hirsi Jamaa v. Italy за връщането на мигранти в Ливия или M.S.S. v. Belgium and Greece за условията за приемане на бежанци) да спазват правата на мигрантите, независимо от тяхния статус. ЕСПЧ действа като институт, създаващ транснационално правно пространство, където правата на човека могат да ограничат суверенитета на държавата в въпросите на миграцията.

Етика на дискурса и феминистски поглед

Феминистката перспектива на Бенхабиб добавя важен аспект: критиката на абстрактния универзализъм, който пренебрегва конкретните обстоятелства на живота на хората. Когато се говори за мигрантите, е необходимо да се вземат предвид гендерните измерения:

Женските мигранти често са в уязвимо положение поради пресичането на дискриминация по признак на пол, статус и етничност.

Те могат да преследват цели, различни от мъжките (например, бягство от домашно насилие или кални операции на женските гениталии, които не винаги се признават като основание за убежище).

Правото на асоциация за мигрантките — възможността да създават свои общности за взаимопомощ — става ключов инструмент за защита.

Бенхабиб настоява за етика на дискурса, където гласовете на самите мигранти, особено маргинализираните групи сред тях, трябва да бъдат чути в публичните разисквания за миграционната политика.

Критика и съвременна актуалност

Теорията на Бенхабиб е критикувана за нормативния идеализъм: неговата модель изисква високо ниво на гражданска солидарност и институционално развитие, което не съществува във много страни. На фона на растежа на правопопулизма и политиката на «крепки граници» нейните идеи изглеждат труднодостижими.

Въпреки това нейният подход е изключително актуален за осмислянето на такива явления като:

Климатичната миграция. Хората, принудени да напуснат своите места на обитание поради климатични промени, не отговарят на класическото определение на «бежанец». Концепцията «права на правата» и гостоприемството предлага основа за създаване на нови международно-правни норми.

Дългосрочните миграционни кризи (например, сирийският). Те показват несъстоятелността на чисто военните и ограничителните подходи и потвърждават тезата на Бенхабиб за необходимостта от итеративен, гъвкав и етически обоснован отговор.

Заключение: демократичните граници като предмет на дискусия, а не догма
Сейла Бенхабиб предлага радикално демократичен проект за ерата на миграцията. Тя призовава да разглеждаме границите и членството в политическото общество не като свещени и неизменни атрибути на суверенитета, а като исторически сложили се институции, отворени за демократично оспорване и морален преразглеждане. Философията й премества фокуса от въпроса «Как можем да ограничим миграцията?» на въпросите «Какви са задълженията на демократическите общества към тези, които търсят убежище или внасят принос в техния живот?» и «Как можем да демократично определяме кой съставлява «ние»?». В крайна сметка, нейната теория е призив за демокрацията да живее в съответствие със своите универзалистки принципи, разширявайки кръга на правата и членството, а не се затваряйки в крепостния национализъм. Правата на мигрантите стават лакмусова бумажка за проверка на устойчивостта на самите основи на съвременната либерална демокрация.

Permanent link to this publication: