Шпрангер за третия хуманизъм: критика на «музейния дух» и търсене на нова антропология

В контекста на интелектуалния кризис на европейската култура през 1920-1930-те години, паралелно с концепцията за «третия хуманизъм» на Вернер Йегер, възникна оригинална и остра интерпретация на тази идея, принадлежаща на немския философ и педагог Едуард Шпрангер (1882–1963). Ако Йегер виждаше спасението в завръщането към античния идеал на пайдейи като системообразуваща сила, то Шпрангер подложи класическия хуманизъм на радикална критика и предложи своя, антропологически обоснована версия на «третия хуманизъм», насочена към предизвикателствата на съвременността.

Критика на «втория хуманизъм» и диагноз на кризиса

Шпрангер, един от водещите представители на философията на живота и Geisteswissenschaftliche Pädagogik (педагогиката, основана на науките за духа), в работата си «Философия на младостта» (1924) и други текстове формулира жестък диагноз. «Вторият» или неогуманистичният идеал на XVIII–XIX век, според него, към началото на XX век се е развалил в формално, «музейно» отношение към античността. Класическата култура се е превърнала в събиране от мъртви примери за подражание, в эстетизиран канон, лишен от животна сила. Преподаването на древните езици е станало самоцель, риторично упражнение, отдалечено от реалните проблеми на ставащата личност. Този «музейен хуманизъм» се оказа безпомощен пред лицето на нигилизма, технократското мислене и социалните трусове, последвали след Първата световна война.

Третият хуманизъм като педагогика на «духовните форми» и «активния човек

Отговорът на Шпрангер е «третият хуманизъм», който трябваше да преодолее отчуждението между културното наследство и живота. Ядрото му е педагогическа антропология, насочена към развитието на вътрешните, присъщи на човека «духовни форми» (seelische Strukturen). Шпрангер изтъква шест основни идеални типа на личността (теоретичен, икономически, естетически, социален, политически, религиозен), всеки от които има уникален начин на отношение към света. Задачата на възпитанието не е да се налага единна модель (античен герой или учен), а да се открие и культивира доминиращата духовна форма в конкретния млад човек, да се помогне на него да обедини своята вътрешна закономерност и ценностна ориентация.

Таким образом, третият хуманизъм при Шпрангер е хуманизъм на развитието, а не на примера. Античното наследство (като и всяко друго) трябва да служи не като еталон за копиране, а като катализатор на вътрешния опит, материал за диалог, който помага на младата личност да осъзнае и да формулира своите собствени житейски ценности. Ключовата фигура става не хармоничният елин, а «активният човек», способен на духовно творчество и отговорно историческо действие в своята уникална житейска ситуация.

Образованието като среща с «обективния дух

Шпрангер преосмисля и самия процес на образование. Това не е предаване на сумата от знания, а «среща» на развиващата се субективност на ученика с «обективния дух» — света на културните ценности, воплощени в езика, изкуството, религията, правото. Учителят не е транслятор на информация, а «проводник» на този път на срещата, помагащ на ученика да изпита и да присвои културните ценности като лично значими. Интересен факт: Шпрангер оказа голямо влияние върху реформата на германската школа във Ваймарската република, където беше направен опит да се преодолее вербализмът чрез въвеждане на т.н. «трудова школа», акцентираща цялостния опит и връзката с живота, което беше практическо следствие от идеите му.

Различие от Йегер и историческата съдба на концепцията

Ако Йегер виждаше в античността онтологичната норма (идеала на пайдейи), която трябва да бъде възродена, то Шпрангер виждаше в нея (и във всяка велика култура) един от могъщите езици на «обективния дух», в диалога с който се ражда съвременното самосъзнание. Йегер е филолог-классик, стремящ се да обнови дисциплината. Шпрангер е философ и педагог, стремящ се да обнови личността чрез педагогиката.

Историческата съдба на идеите на Шпрангер е драматична. С идването на власт на нацистите акцентът му върху индивидуалното духовно развитие и отвореност към световната култура влязе в конфликт с тоталитарната идеология на расовия колективизъм. Въпреки че той се опитваше да намери modus vivendi с режима, неговата хуманистична педагогика беше маргинализирана. След войната идеите му повлияха на възстановяването на германската система на образование на хуманистични начала.

Заключение: актуалността на идеите на Шпрангер

Третият хуманизъм на Едуард Шпрангер днес може да бъде разбиран като предвосхищение на ключовите педагогически тенденции: преместване на фокуса от усвояването на канона към развитието на личността, стойността на индивидуалната образователна траектория, разбирането на образованието като диалог на култури и ценностно самоопределение. Протестът му срещу «музейния», формален подход към културата звучи изключително съвременно в епохата, когато знанието често се превръща в информация за тестове, а културното наследство — в обект на туристическо потребление. Шпрангер ни напомня, че истинският хуманизъм се ражда не от повторението на миналото, а от мужествената среща на живия, ставащ човешки дух с предизвикателствата на своето време, за която класиката не е крайната точка, а един от най-дълбоките събеседници.

Постоянный адрес данной публикации: