Танцът в синтоизма: мистерия, воплощена в движение

В синтоизма, древната японска религия, танцът (яп. маи, 舞) — това не е просто изкуство, а сакрално действо, форма на комуникация с ками (божества или духове). Целта му не е естетическо удоволствие за зрителя, а участие в космическия ред, привличане на благодат, умиротворяване на стихиите и изразяване на благодарност. Танцът тук е молитва в движение, видимо воплощение на невидима сила.

Исторически корени и мифология

Корените на ритуалния танц се извиват в самата сърцевина на синтоистската мифология. Според текста «Кодзики» (VIII век), прародителката на танца е богинята Амэ-но-Удзумэ. Когато слънчевата богиня Аматэрасу се скри в пещера, потопвайки света в тъмнина, Амэ-но-Удзумэ изпълни екстатичен, дори еротичен танц на перевернат чан. Неистовството и ритмичните движения й предизвикаха така голям хохот у събралите се богове, че любопитната Аматэрасу изля из убежището, и светът беше върнат в света. Този миф установява танца като акт на космогоническа важност, притежаващ сила да привлича божествено внимание и да възстановява хармонията.

Основни видове и форми

Ритуалните танци могат да се разделят на две големи категории:

Кагура (神楽) — буквално «увеселение на ками». Това е общо име за храмовите танци, изпълнявани по време на празници (мацури). Кагура има два вида:

Микагура — дворовата кагура, строго регламентирана, изпълнявана в императорския дворец или големи святилища в чест на небесните божества. Това са бавни, величествени движения под акомпанимент на флейти, цитри и ритуални възгласи.

Сато-кагура — «селска кагура», по-разнообразна и жива. Тя включва както церемониални действия, така и ярки представления с маски и костюми, представящи мифологични сюжети или исторически събития.

Kagura-mai — директната танцова част на обряда кагура. Изпълнители често са мико (храмовите деви, служителки) или специално обучени жреци. Движенията на мико са плавни, кръгови, с използване на ритуални предмети: клони от сакаки (свещено дърво), колоканти, веери или мечове. Веерът, например, символизира свещената гора или самия дух на ками.

Интересни факти и примери

Танцът на лъва (Shishimai): Разпространен танц по цялата Япония, където изпълнители се крият под костюм на лев (шиши), считан за защитен дух. Енергичните му прыжки и щелкане с устата «изгладяват» зли духове и принасят късмет. Често се вижда как «лъвът» гризе главите на зрителите — това се счита за мощно благословение.

Лисичката пляска (Kitsune-mai): В святилището Фусими Инари в Киото, посветено на божеството на риза и лисите-посланици (кицунэ), можете да станете свидетел на особен танц. Танцьорките в маски на лиси изпълняват завладяващи па, подражавайки повадките на тези хитри духове, за да почитат Инари-сама.

Бугаку: Въпреки че това направление дойде в Япония от континентална Азия (Китай, Корея, Индия), то беше асимилирано от императорския двор и стана част от синтоистските церемонии. Това са сложни, театрални танци в гротескни маски и роскошни костюми, представящи борбата на доброто и злото.

Экстатични танци: В някои местни традиции (например, в ритуалите на горските отшельници ямабуси или по време на отделни мацури) танците могат да достигнат състояние на транс. Изпълнителите вярват, че в този момент в тях се вселява ками, и те стават негов проводник или оракул.

Символика и философия на движението

Каждо движение в синтоисткия танц е символично. Кръговете, които описват танцьорите, символизират цикличността на природата и единството на мирозданието. Топането с крака (фуми-даси) е не само ритъм, но и акт на «уплотяване» на земята, потвърждаване на своето присъствие в свещеното пространство и изгонване на нечистата сила надолу. Подемът на ръцете е призив към небесните ками, спускането — предаване на енергия на земята.

Современност: Дори днес в хиляди синтоистки святилища по цялата Япония танцът остава жив и неразделна част от религиозната практика. Фестивалите като великолепния Гион Мацури в Киото или камикакурэ в Исе са немислими без процесии с ритуални паланки (микоси), които носят, разкачвайки се в особен ритъм, което също е форма на колективен «танц», обединяващ общността.

Таким образом, танцът в синтоизма е език, на който човечеството говори с боговете, и език, на който боговете отговарят на хората. Това е динамично ядро на ритуала, където мита оживява, а границата между профанното и сакралното на време се изтрива в хипнотичния ритъм на движението, което има корени в най-ранната японска духовност.

Permanent link to this publication: