— Здравствай, роза. Ты днес особено красива. Как ти успяваш да запазваш този царствен вид, когато около теб има толкова много плевели и суета?

— …

— Често идвам при теб, когато съм тежко на душата. Не знам, дали ме чуваш. Но твоите цветове, твоят стъбъл, твоите шипове — те са като притча, която може да се разгадава безкрайно. Вот поглеждам на твояя бутона. Той още е затворен, но вече се усеща — вътре се зародва чудо.

— Ти мислиш, че аз не знам какво е страх? — отговаря ми тишина. — Гледай на моите шипове. Това е моята защита. Но всеки ден рискувам да се разкрия, за да може някой или нещо да докосне моята сърцевина.

— Да, шипове... Аз също съм отраснал своите. От обиди, от предателства. Но те не помагат, а само оттъргват. Как ти се решаваш да се разкриеш?

— Доверявам на слънцето. И на утрешната роса. И на вятъра. Понякога идва градинар и ме срязва. Но дори тогава аз се радвам на този, който ме държи в ръце. Страхът изчезва, когато разбереш: твоята красота не е за теб самата. Тя е за онези, които я дават.

— Трудно е да се даваш, когато вътре има празнота.

— А ти погледни в своя корен. Помниш, откъде си роден? От земята, която мирише на дъжд. От семето, което не се страхуваше от тъмнината, за да пробие към светлината. Ти израсна. Ти стоиш. Това ли не причина за радост?

— Често се сравнявам с други рози. У тях цветовете са по-големи, цветът е по-яркък. А при мен…

— У теб има уникален цвят. Няма две еднакви рози. И няма «правилна» роза. Има само твоята. Гледай на своите листа. Дори с паутината, дори с капката дъжд, която е тежка като сълза. Ти си. И това е чудо.

— Но какво да правя с шиповете? Те раният тези, които искат да се приближат.

— Шиповете са граници. Не всеки заслужава твоята дълбочина. Но ако някой е готов да търпи уколите, за да достигне до сърцевината — това е твоят човек. Не се отварачай. А на тези, които се страхуват, можеш да дариш поглед или леко миризма отдалеч.

— Някога ли не искаш да не си роза, а, например, маточина? Да те обичат всички, да те срывают и да се гадаят?

— Да обичаш всички е делото на небето. Аз избрах пътя на царството. Това е самота. Но в нея има своя истина. Аз цъфтя не за всички, а за онези, които могат да чакат и да виждат.

— Благодаря ти. Стана ми по-леко. Ще те напоя.

— Не бързай. Просто седни до мен. И слушай как жужат пчелите. Това също е част от живота. Понякога трябва да не говориш, а само да си. Как аз.

— Ще се върна утре. Ще ти разкажа какво се случи.

— А аз ще разкрия още един бутон. Досега.

Какво разбрахме от този разговор

Роза не е просто цветък. Тя е огледало, в което всеки вижда себе си. Тята тишина е по-гласна от всякакви думи. В суетата забравяме да слушаме. Да слушаме тишината, природата, себе си. Разговорът с розата учи на търпение: не може да се принуди бутонът да се разкрие с сила. Не може да се ускори щастието. То идва, когато са готови и почвата, и слънцето, и капката утрешна роса. Често се оплакваме от шиповете, но забравяме, че те са част от нашата защита. Но ако се затворим твърде много, никой няма да види цветъка. Излизайте в градината. Саждайте рози. Говорете с тях. Те няма да отговорят с думи, но ще чуете повече, отколкото в шумния град.

Permanent link to this publication: