Поражение. Това е дума, която спортистите ненавидят повече от нараняването. Падане в финала, грешка в последната минута, не постигане височината. Реакцията на загубата е лакмусова бумажка на характера. И тя е различна при всички участници в процеса: самия атлет, треньора, феновете и семейството. Разбираем психологията на неуспеха.

Спортсмен: от гняв до приемане

Първата реакция е отричане. «Това не можеше да се случи», «Ме засъдиха», «Съдията грешка». След това е гняв (разбива ракета, бие по груша, плаче в раздевалката). Търг («ако не бях простуден...»). Депресия («аз съм нищ»). И само след това приемане: «да, загубих, трябва да работя по-нататък». Някои преминават през тази фаза години. Професионалистите, обикновено, се преместват бързо — за 15-20 минути след мача. Те знаят, че самобичуването не променя резултата. Но има и тези, които се разпадат психически след голяма загуба (например, гимнастичка, паднала от бревно на Олимпиадата, завърши кариерата си).

Тренер: външно спокойствие и вътрешна буря

Тренер няма право да показва отчаяние. Той трябва да се подходи, обясни, да каже «нищо страшно, това се случва». Дори ако вътре всичко кипи. Тренер знае, че неговата реакция ще се отрази на екипа. Най-важното е да не обесценива усилията на спортиста. Да не казва «не си готов, аз ти го казвах». Вместо това: «разберем грешките, направим выводи». Задачата на треньора е бързо да пренесе вниманието към бъдещето. Ако той сам вади в истерия (хвърля бутилки, оскърбява съдийте), той губи авторитета си. След загуба треньорът често се запира в кабинета, за да прекарва своята болка в самота.

Феновете: от агресия до мълчалив изход

Реакцията на феновете може да бъде различна. Спортивните фенове (не хулигани) могат да аплодират екипата, дори ако са загубили, — за самоотдачата. Те могат да освистят и да излязат за 5 минути преди края. В социалните мрежи започва вълна от критика: «треньорът трябва да подаде оставка», «играчите не са способни». Феновете-екстремисти могат да организират драка с феновете на победителите, да запалиją кола, да разтресят кафе. Тези реакции се хранят с усещането за несправедливост и стаден инстинкт. Най-адекватните фенове същата вечер пишат в пабликовете: «Ние сме с вас, момчета, следващия път ще се получи».

Семейството: тиха гавана или допълнителен натиск

За спортиста загубата у дома може да бъде по-тежка от тази на стадиона. Мамата може да каже: «Аз ти казвах, не ходи в този спорт». Жена (мъж) — «Опново загуби, а парите няма». Децата — не разбират защо бащата е зъл. В идеалния случай семейството е убежище. Мамата готви пай, казва: «Ти си молодец, дъщерко, а тези състезания са празнота». Жена мълчано го обяснява. Децата не задават глупави въпроси. Но не винаги е така. Понякога семейството повишава натиска, и спортистът се чувства двойно неуспешник: загуби и подведе близките. Кстати, много спортисти специално не звънят у дома след загуба, докато не се охладят.

Как да се справим с загубата: методи на спортните психолози

Не потискахме емоциите (да се изкричим в подушката, да разрежем вестника). Да направим пауза (да не влизаме в социалните мрежи, да не четем новини). Да се переключим на хоби (риболов, кино, общуване с приятели извън спорта). Да намерим позитив: «Няма травма, аз съм здрав». Да анализираме грешките: да запишем на лист как да направим по-добре. Да не виним съдийте и съперниците — това е тупик. След 2-3 дни да се върнем към тренировките, да започнем с леко.

Загубата не е край. Това е старт за ново изкачване. Историята знае хиляди примери, когато след разгром спортистите спечелиха Олимпиади. Най-важното е правилната реакция. И подкрепата на тези, които са до нас.

Permanent link to this publication: